Evelina Miteva – Suspicion

It’s November
and the evenings
are long and dark
and my nights are filled
with striving,
the stars are pale,
the covers cold,
lifted, the night
is white, madness bright
such a night! –
for a witch hunt.

“What are these messages?”
She was holding his phone and seemed rather upset, confused above all, even though she was speaking calmly. With that affected calm which he already knew and in which he heard the first signs of madness. A year ago she had used the same tone when she chased him out of her parents’ house on Christmas Eve – him and his son, who was with his father for the holidays. Everyone had gathered to celebrate together; it was their first family Christmas as a couple.
“What?” he asked, partly because he didn’t really understand and partly to buy some time.
“Oh, those. An acquaintance.”
“Your acquaintance says you should reply to her letter on Sunday. Not before. That’s important.”
“And what’s wrong with that?”
“What’s this letter of hers that you have to reply to?” The calm streaked with madness grew still more insistent. He began to realise that he wouldn’t be able to guess the right answers to this interrogation. If, in fact, there were any.
“Look, she’s an acquaintance. We worked on a project together. She wants to know when we’ll get on with it, but I can’t right now, I’m busy, I’m really not up for this project of hers.”
At first, this seemed to bring some relief. He reached out to take his phone, but it seemed that he was too hasty. Middle-aged, anxious, the woman gripped the phone more tightly and pulled it out of his hand. Her suspicion was purely intuitive. The explanation almost seemed plausible. Only his gesture had been hasty. Only a little, but just enough. What’s more, the loss of his phone was annoying him and that’s when he made his second mistake.
“Why are you going through my phone at all? That’s personal stuff.”
She glanced at him, eyes narrowed, said nothing, turned and slipped into the bathroom. She turned the key inside. He stayed outside, in front of the door, and began to panic. What was in his phone? His heart beat fiercely, he couldn’t think straight, he couldn’t tell if there was anything genuinely suspicious. He wasn’t sure. He didn’t know whether to defend himself, to apologise or to pretend that he didn’t care, as if there really wasn’t anything important, anything dangerous.
And because he didn’t know what to do, he kept quiet. He waited to see what would happen next. He went into the kitchen, poured a glass of water. He drank thirstily and noisily. He was frightened, he was angry, he was helpless.
Suddenly he heard his phone ringing in the bathroom. His own phone. Again the key clicked in the lock and, with an almost cheerful note in her voice, Clara held out her hand and offered him the phone: “Your acquaintance is after you. Must be about the project,” she added cattily and gave him the phone.
He, though, left the phone to ring until it stopped. The caller didn’t try again. André stayed grimly silent, the phone in his hand. He still didn’t know what to do. He wanted to open the messages and see what was in them, but he didn’t dare. Whatever they contained, Clara had already read them. Bitterly, he switched off the phone and left it on the kitchen counter. Still gloating, Clara watched him, waited, prowled, delighted in her minor triumph. André, however, simply turned to his computer and went back to work. It’s what he did best – turning away from what was happening around him and immersing himself in work, dropping everything as if it was nothing to do with him. Clara was furious.
“You cheat on me and now you’re ignoring me?” Her voice was incredulous, menacing.
“I haven’t cheated on you,” murmured André.
“What?” Clara’s voice rose. André sensed the approaching hysteria and suddenly everything became extremely annoying.
“I haven’t cheated on her. I mean – I haven’t cheated on you. I haven’t cheated on anyone!” André paused so as to recover from his confusion. “Besides, I’ve got work. I don’t need stories like this right now!”
Clara was already crying, quietly, nervously, holding his phone and re-reading the ambiguous messages, checking the dates, looking at the times they’d been sent, when André had replied, trying to remember what the two of them had been doing at the time, whether they’d been together. She had to admit there wasn’t much cause for hysteria, but Clara wasn’t that kind of woman! Refuse to prove his guilt? No! He was guilty and she would interrogate him until he admitted it, and then she would fall into despair and cry resentfully until he felt truly guilty, as guilty as a child that’s spilt milk over the whole table and into the bread basket so that the bread is no longer fit to eat.
“Who is she?” she asked between sobs.
“I’ve told you already.” André couldn’t bear it, his annoyance was growing with every passing minute.
“Why does she write these things to you? Look at this: ‘I am a witch, don’t you know.’ And you replied: ‘You scare me.’ And then her again: ‘Only now?’ – with a wink! You’ve had a thing with this woman!”
“We’ve had nothing. It was a joke. But if it bothers you, I won’t reply to her anymore.” André began to feel her hold on him loosening; when it came down to it, Clara simply didn’t have anything to catch onto. She still didn’t give up, though.
“And your project? And the letter? Aren’t you going to reply?” she asked derisively, provokingly.
“What letter? Oh, yes. The project. I don’t know. I’m sure I’ll reply when I have time.” And André went up to Clara, kissed her with relief and turned back to his computer. Clara stood right in the middle of the room, let her arms drop, and he sat at the computer with his back to her. He had turned his back to her as if she, her jealousy, his possible betrayal meant nothing.

In the evening they had sex, everything seemed normal. André went to sleep, he looked calm, that was good. Calm and indifferent – that wasn’t so good. Clara felt neglected and she couldn’t get the little witch out of her head. “But why little?” Clara wondered. “Pull yourself together! It’s probably some old witch, some old, crazy, lonely witch who’s pestering dear André.” Even so, the merry voice of the little witch sounded in her head like a voice with a wink in it. Dear André slept and even snored lightly and delicately in his sleep. Clara turned over in bed. André had written to this woman, yes, this witch who had tried to seduce him. He had written while they were together, he had rarely replied to her, for sure, but she knew him, she knew that he was impressionable, that he was an artist, he lived through images. And this woman who was still darkening Clara’s thoughts, yes, she definitely had an image. The woman who seeks him. Seduces him. Speaks to him with trepidation and teases him. An amorous witch. What a nightmare, the word itself, “witch”, already flying wildly around her head, riding a broom. And yet André still slept and was surely dreaming of her … Clara felt exhausted, none of it made any sense … It didn’t even make sense that she’d sought him out again, that they had got together. Everything would end as it had been before – what was the point of trying again?
Clara slept badly. She woke up even more exhausted than when she’d gone to sleep. She was out of sorts, and André was in a hurry. He was kind and cheerful as usual, he made her coffee, but in reality he was hurrying to push her away; it was a good thing that Clara herself was rushing to work and tried to convince herself that she was the one in a hurry to leave. She walked along the street, she hurried to work, she grew angry. Why had she got back with this man again? Didn’t she know what he was? She took a breath. She knew. He was distracted, unreliable, and he kept her at arm’s length. It drove her mad, but it also drew her to him. She had already hurt him once, though: she had left him. She could do so again and that thought gave her strength. He was dependent on her. He was the one who needed her warmth, not her. She reminded herself that he was the one who lived alone and had nobody to speak to in the evening. She, though, had her son and that was good. Her son was her strength – she wasn’t alone, she had a family. And André … she could take him or leave him so he’d better mind how he treated her. The little witch didn’t matter.

The little witch certainly didn’t matter, but André and his perpetual lack of time, his desire to have Clara at his disposal, but only when it fitted in with his plans – that did matter. Clara felt vulnerable, restless. She made little comments to him, got irritated, suddenly began to clean his apartment, which André probably hadn’t tidied more than once and then only when he’d moved in. In the end she simply moved the clutter of clothes and shoes around, chucked everything down and gave up so that the chaos remained, only now André couldn’t find anything, especially his socks. Both of them were tired and on edge; Clara hadn’t been sleep well because the little witch on a broom flew through her life and her imagination.

A week went by. It was Friday evening and Clara was at André’s place. They had prepared dinner together. He had made ravioli with mushroom sauce. He had lightly fried the mushrooms with spring onions and white wine, left everything to simmer on the stove until the smell had spread through the apartment, then he had poured in the cream. He sprinkled on freshly ground pepper and poured a glass of white wine. They sat opposite each other at his high kitchen counter – he didn’t have another table – and began to eat in silence. Clara was exhausted after her sleepless week and the wine only debilitated her even more. André began to say something about the project he was working on. Clara listened to him, but her thoughts were elsewhere. She chewed thoughtfully. At that moment his phone quietly began to vibrate on the other side of the kitchen counter. They both froze and André picked up the phone with studied negligence and switched it off. Then he carried on chatting, seemingly engrossed by his work. Depressed, Clara ate. In silence and with a slight sense of guilt, she grew irritated by his complacency and self-confidence – as though his work was significant, meaningful, important.
André began tidying up. Neither of them looked at the phone and at that moment both of them preferred not to see who had called. Maybe it was something to do with work. It probably was something to do with work. André went round the kitchen, collecting the plates, the glasses, what was left of the food. Clara went into the living room, stood by the window and looked outside. The evening was cold and there were hardly any passers-by. Suddenly, Clara noticed a silhouette on the other pavement. It was the figure of a woman who was leaning her back against the wall of the building opposite, half-lit by the streetlamp. Clara couldn’t see what she was doing very well, standing there motionless, maybe she was looking at her phone. She was wearing a long dark coat, looked tall and slender. Clara stared out of the window. The woman stood there as if she’d been there for hours. Her face looked quite pale, almost white under the eerie glow of the streetlamp, lit by the moon. Only her hair waved gently in the cool evening breeze. The unknown woman lifted up her face and looked straight into their apartment. Her white face was neither young nor old; it was taut, almost expressionless. Her dark eyes stood out. Clara watched her as if hypnotised by this figure standing below, propped up by the wall, motionless, her eyes upraised. Invisible in the dark room, Clara looked her in the eyes and felt their power. She stared at the woman until she began to feel that the two of them were connected, that they were sisters. As if they were both lacerated by the same pain, the same hope, invisible to each other, strangers.
The figure shimmered in the weak light of the streetlamp. The wind strengthened and began to ruffle and lift the edges of the coat, and it was as if the entire figure of the woman began to twist and change. The wind lifted her hair, the black coat flew up. And in the next moment the figure flickered and disappeared, as if the wind had lifted her up and whisked her away. As if there had never been anyone there. As if she had flown off into the night, like a witch.

Translation by Tom Phillips

Original version:


Ноември е и дълги
са вечерите тъмни са
и нощите ми пълни са
с усилието ми, напиращо,
звездите леки са,
завивиките студени,
литнали, нощта е
бяла, лудост светла,
Такава нощ! –
за лов на вещици.

– Какви са тези съобщения? – тя държеше телефона му и изглеждаше донякъде разстроена, преди всичко объркана, и освен това говореше спокойно. С онова престорено спокойствие, което той вече познаваше, и в което чуваше първите нотки на лудост. Със същия тон преди една година го беше изгонила навръх Коледа от къщата на родителите си – него и сина му. Всички бяха се събрали да празнуват заедно, беше първата им семейна Коледа като двойка.
– Кои? – попита той, отчасти наистина не разбираше, отчасти печелеше време.
– Тези.
– А, тези. Една позната.
– Твоята позната казва да й отговориш на писмото в неделя. Не по-рано. Било важно.
– Ти какво нередно виждаш тук?!
– На какво писмо трябва да й отговаряш? – спокойствието с искри на лудост ставаше все по-настоятелно. Той започна да схваща, че няма да може да налучка правилните отговори в този разпит. Ако изобщо имаше такива.
– Виж, една позната е. С нея правехме един проект заедно. Иска да знае кога ще продължим, но аз не мога сега, зает съм, изобщо не ми е до нейния проект.
Това на първо време сякаш внесе известно успокоение, той посегна да вземе телефона си, но изглежда беше прибързал. Жената, на средна възраст, нервна, стисна още по-силно апарата и го изтръгна от ръката му. Подозрението й беше чисто интуитивно. Дори обяснението изглеждаше почти приемливо. Единствено жестът му беше прибързан. Малко, но достатъчно. При това загубата на телефона го подразни още и той допусна втора грешка.
– Защо изобщо бърникаш в телефона ми, това са лични неща.
Тя го стрелна с присвити очи, не каза нищо, завъртя се и се шмугна в банята. Завъртя ключа отвътре. Той остана отвън, пред вратата, и започна да се паникьосва. Какво имаше в телефона му? Сърцето му заби силно, не можеше да мисли ясно, не се сещаше дали има нещо наистина подозрително. Не беше сигурен. Не знаеше дали да се защитава, да се извинява или да се прави, че не го интересува, сякаш наистина няма нищо важно, нищо опасно.
Като не знаеше какво да предприеме, той мълчеше. Чакаше какво ще последва. Върна се в кухнята, наля си чаша вода. Преглъщаше жадно и шумно. Беше изплашен, беше ядосан, беше безпомощен.
Изведнъж чу от банята как телефонът му започна да звъни. Собственият му телефон. Ключът пак прещрака в ключалката и с почти радостен тон в гласа Клара му подаде телефона с високо протегната ръка:
– Твоята позната те търси. Сигурно е за проекта – добави ехидно и му връчи телефона.
Той обаче остави телефона да звъни, докато спря. Обаждането не се повтори. Андрè мълчеше мрачно, с телефона в ръка. Все така не знаеше какво да предприеме, искаше му се да отвори съобщенията и да прегледа какво толкова имаше в тях, но не смееше. Каквото и да имаше в тях, Клара вече го беше прочела. Той изключи телефона и го остави с огорчение на кухненския плот. Клара го гледаше все така злорадо, чакаше, дебнеше, наслаждаваше се на своя малък триумф. Андрè обаче просто се върна на комютъра си и продължи да работи. Това най-добре му се удаваше – да изключи ставащото наоколо и да се потопи в работа, да зареже всички край себе си сякаш нищо не са му сторили. Клара се вбеси.
– Изневеряваш ми и сега ме игнорираш? – гласът й беше невярващ и заплашителен.
– Не съм ти изневерявал. – промърмори Андрè.
– Какво? – гласът на Клара се издигаше, Андрè усети наближаващата истерия и изведнъж всичко това му стана изключително досадно.
– Не съм й изневерявал. Искам да кажа, не съм ти изневерявал. Не съм изневерявал на никого! – Андрè направи пауза, за да се окопити след объркването. – И освен това, имам работа. Нямам нужда от подобни истории в момента!
Клара вече плачеше тихо, нервно, държеше телефона му и препрочиташе двусмислените съобщения, сверяваше дати, гледаше в колко часа са били изпратени, кога Андрè е отговарял, опитваше се да си спомни какво са правили те двамата в този момент, дали са били заедно. Трябваше да признае, че нямаше много материал за истерия, но Клара не беше такава жена! Да се откаже да доказва вината му – не! Той беше виновен и тя щеше да го разпитва, докато той признае, а после щеше да се отчая и да плаче обидено, докато той се почувства истински виновен, гузен като дете, което е разляло млякото по цялата маса, че и в панера с хляба и сега хлябът не става изобщо за ядене.
– Коя е? – попита през хлипове.
– Казах ти вече – Андрè не издържаше, досадата растеше с всяка минута у него.
– Защо ти пише тези неща? Ето тук: “Аз съм вещица, не знаеше ли.”. И ти й отговаряш “Плашиш ме.” И после пак тя “Едва сега ли?”, с намигване! Ти си имал нещо с тази жена!
– Не сме имали нищо. Беше закачка. Но ако те дразни, няма да й отговарям повече. – Андрè започваше да усеща разхлабване на хватката, в крайна сметка Клара прото нямаше за какво да се хване. Тя обаче все още не се отказваше.
– Ами проектът ви? Ами писмото? Няма ли да й отговориш? – питаше с насмешка, предизвикателно.
– Какво писмо? А, да. Проектът. Не знам, сигурно ще й отговоря, когато намеря време. – И Андрè се приближи, целуна Клара с облекчение, и се върна пак към компютъра си. Клара стоеше права по средата на стаята, отпуснала ръце, а той седеше на компютъра с гръб към нея, беше й обърнал гръб сякаш нямаше значение нито тя, нито ревността й, нито евентуалното му предателство.

Вечерта правиха секс, всичко изглеждаше по старому. Андрè заспа, изглеждаше спокоен, това беше добре. Спокоен и незаинтересован – това не беше толкова добре. Клара се чувстваше пренебрегната, а и малката вещица не излизаше от главата й. “Защо пък малка”, помисли си Клара. “Я се стегни! По-скоро сигурно е някоя дърта вещица, някоя стара откачена самотна вещица, която досажда на милия Андрè”. Въпреки това в ума й звучеше веселият глас на малката вещица, сякаш глас с намигване. Милият Андрè спеше и дори леко похъркваше в съня си, деликатно. Клара се въртеше в леглото. Андрè си беше писал с тази жена, да, с тази вещица, която се бе опитала да го съблазни. Беше си писал, докато бяха заедно, беше й отговарял рядко, наистина, но тя го познаваше, знаеше, че беше впечатлителен, беше артист, живееше от образи. А тази жена, която все повече добиваше плътност в мислите на Клара, да, тя определено имаше образ. Жена, която го търси. Която го съблазнява. Която му говори с трепет и закачка. Влюбена вещица. Какъв кошмар, самата тази дума, “вещица”, вече летеше бясно из главата й, яхнала метла. А пък Андрè все така спеше и сигурно я сънуваше… Клара се почувства изтощена, всичко това нямаше никакъв смисъл… Нямаше смисъл дори това, че го беше пак потърсила, че се бяха събрали. Всичко щеше да приключи като преди, какъв смисъл имаше изобщо да опитват отново.
Клара спа мъчително, събуди се дори по-изтощена, отколкото беше заспала. Нямаше никакво настроение, а и Андрè бързаше, беше мил и весел както обикновено, приготви й кафе, но на практика я изтика набързо от тях, добре, че и самата Клара бързаше да излиза за работа, опита се да се убеди, че тя сама е побързала да си тръгне. Вървеше по улицата, бързаше за работа, ядосваше се. Защо изобщо пак се беше захванала с този човек? Нима не знаеше какъв е? Въздъхна. Знаеше. Беше разсеян, неблагонадежден и я държеше на една ръка разстояние. Това я побъркваше, но и привличаше към него. Но веднъж тя вече го беше наранила, беше го напуснала. Можеше пак, и тази мисъл й даваше сила. Той беше зависим от нея. Той беше този, който имаше нужда от топлината й, не тя. Той беше този, който живееше сам и нямаше с кого да си поговори вечер, напомни си тя. Тя имаше сина си, и това беше добре. Синът й беше нейната сила – тя не беше сама, тя имаше семейство. А Андрè… можеше да го задържи или да го изрита, тъй че той трябваше да внимава как се държи с нея. Малката вещица нямаше никакво значение.

Малката вещица наистина нямаше значение, но Андрè и неговата вечна липса на време, неговото желание да има Клара на свое разположение, но само когато това се вмества удобно в плановете му – това имаше значение. Клара се чувстваше уязвима, неспокойна. Правеше му дребни забележки, дразнеше се, изведнъж започна да чисти апартамента му, който Андрè вероятно беше подреждал не повече от веднъж, и то когато се е нанасял. В крайна сметка просто размени местата на скупчените дрехи и скупчените обувки, заряза всичко и се отказа, тъй че безпорядъкът си остана, само дето сега Андрè не можеше да намери нищо, особено чорапи. И двамата бяха изнервени, изморени, Клара не спеше добре, откакто малката вещица прелетя с метла през живота и фантазията й.

Мина седмица. Беше петък вечер и Клара беше у Андрè. Бяха си сготвили вечеря, той беше направил равиоли с гъбен сос. Беше запържил леко гъби със зелен лук и бяло вино, беше оставил всичко да къкри на огъня, докато ароматът се разнесе из жилището, после беше налял сметана. Поръси прясно смлян черен пипер, наля по чаша бяло вино, седнаха един срещу друг на високия плот в кухнята му – друга маса той нямаше – и започнаха да се хранят в мълчание. Клара беше изтощена от безсънната седмица, виното само я омаломощаваше още. Андрè заговори нещо за проекта, по който работеше, Клара го слушаше, а мислите й бяха другаде, тя дъвчеше замислено. В този момент телефонът му започна тихо да вибрира в другия край на кухненския плот. И двамата застинаха, Андрè, с престорена небрежност, взе апарата и го изключи. После продължи да бърбори, изглеждаше увлечен от работата си. Клара ядеше потисната, и тихомълком и с леко усещане на вина се дразнеше на неговата самоувереност, на самодоволството му, сякаш работата му е значима, смислена, важна.
Андрè започна да разтребва. Никой не поглеждаше телефона, и двамата предпочитаха да не виждат в този момент кой се беше обаждал. Може би беше по работа. Вероятно беше по работа. Андрè се въртеше из кухнята, прибираше чиниите, чашите, остатъците от готвенето. Клара отиде  в хола, застана до прозореца и се загледа навън. Вечерта беше студена, почти нямаше минувачи. Изведнъж на отсрещния тротоар Клара различи силует. Беше фигура на жена, която се беше облегнала с гръб на стената на отсрещната сграда, уличната лампа я осветяваше някак наполовина, не можеше да се види добре какво прави, може би гледаше телефона си, стоеше там съвсем неподвижно. Беше облечена с дълго тъмно палто, изглеждаше висока и слаба. Клара се взираше през прозореца, жената стоеше там сякаш от дълго време, лицето й изглеждаше съвсем бледо, почти бяло под странната светлина на лампата, огряна от луната. Само косите й леко се вееха от хладния вечерен вятър. Непознатата вдигна лице нагоре и впери поглед право в техния апартамент. Бялото й лице не беше нито младо, нито старо, изопнато, почти без израз. Очите й се открояваха, тъмни. Клара гледаше като хипнотизирана тази фигура, която стоеше долу, подпряна на стената, неподвижна, с вдигнат нагоре поглед. Невидима от тъмната стая, Клара я гледаше в очите и усещаше силата им. Взираше се в нея, докато не започна да усеща, че те двете са свързани, че са посестрими. Сякаш бяха прорязани от същата болка, от същата надежда, невидими една за друга, непознати.
Фигурата затрептя в слабата светлина на лампата. Вятърът се засили, започна да извива и повдига краищата на палтото, цялата фигура на жената сякаш започна да се извива, да се променя, вятърът вдигаше косите й, черното палто се вееше. И в следващия миг фигурата трепна и изчезна, сякаш вятърът я бе вдигнал и отнесъл. Сякаш никога не беше била там. Сякаш бе излетяла в нощта, като вещица.


Previous articleEvelina Miteva
Next articleCatherine Dunne – The Walled Garden
Evelina Miteva
Evelina Miteva (1981, Vilnius) holds two PhD titles in Philosophy (Sofia 2010, and Bari/Cologne 2014). She teaches Medieval Philosophy at the University of Cologne. Her monograph “The Anthropology of Albert the Great” (Sofia University Press) has been published in 2016 in Bulgarian. Evelina Miteva has translated philosophical texts from Latin and German into Bulgarian, as well as poetry from Italian into Bulgarian. Author of essays, poetry, and short stories that have been published in Spanish, Italian and Bulgarian. Evelina Miteva lives in Cologne (Germany) and has four children. - Photograph by Tsocho Boyadjiev - Евелина Митева (1981) е доктор по философия от Софийския университет (2010 г.) и от университетите в Бари (Италия) и Кьолн (Германия) (2014 г.). Води семинари по средновековна философия в Университета в Кьолн. Автор на монографията „Антропологията на Алберт Велики“ (Университетско издателство, 2016), на преводи на философски текстове от латински и немски, на статии, есета, рецензии. Нейни стихове и кратки разкази са публикувани на български, испански и италиански. Живее в Кьолн със семейството и четирите си деца.